ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ

СВЕТИТЕ ЦАРСКИ МЪЧЕНИЦИ
Посвещава се на годишнината от страдалческата кончина на император Николай II и неговото семейство.

През нощта срещу 4/17 юли 1918 r. в далечния Екатеринбург край Урал беше злодейски убит последният руски цар Николай II заедно с цялото му семейство. Днес, 80 години след това събитие, много и вече открито се говори за него, изнасят се факти, водят се спорове. Но навярно малцина от нас разбират истинското духовно значение на станалото тогава, онова което дълбоко засяга и нас, днешните православни християни. Защото убийството в Екатеринбург е не просто руски проблем, не просто политическо убийство, свързано с промяната на политическия режим — то е събитие, изпълнено с дълбок духовен и вселенски смисъл. Десетилетия наред бе подготвян сатанинският щурм срещу Русия, за да рухне последната земна опора на Православието, да бъде заличен и премахнат сдържащият отстъплението — единовластният православен монарх, подчиняващ своята власт на волята Божия. Известни са думите на Енгелс: "Ни една революция в Европа и в целия свят не може да постигне окончателна победа, докато съществува руската държава". Но в лицето на Царя-мъченик и семейството му Божията сила, която в немощ се проявява, удържа нова победа и хилядите гонени, презрени и страдащи заради вярата (а истинските християни ще бъдат винаги такива) получиха царствени застъпници пред Вседържителя. Застъпници, чиято тиха светлина сияе все по-силно със сгъстяването на мрака около нас и в нас.

В това убийство тайната на беззаконието и тайната на благочестието се срещат по един дълбоко мистичен начин. Впрочем, ако се вгледаме в чудната духовна красота, която излъчват св. царски новомъченици — в техния духовен образ, в целия им живот — ще разберем за какво е реч.

Главата на това венценосно семейство, Николай Александрович, бил пръв син на император Александър III, останал известен в историята като цар-миротворец, и внук на царя-освободител Александър II, злодейски загинал от ръцете на терористи. Царственият отрок се родил на 6/19 май 1868 г., в деня, когато Църквата празнува паметта на св. прав. Иов Многострадални. Това сякаш било предизвестие за целия негов живот. Загубил, подобно на библейския праведник, своето земно богатство и слава, претърпял скърби и лишения, измяната на близки хора, издевателствата на враговете и накрая — жестока смърт, той преминал през горнилото на страданията, запазвайки неизменна вярност на Господа и покорност на Неговата свята воля, и бил увенчан с неувяхващия венец на небесната слава.

От малък бъдещият цар бил възпитаван в християнски дух — в скромност, въздържание и почти аскетическа простота. Първа негова възпитателка била обикновена, бедна руска учителка. Децата на Александър III спали на дървени легла с твърди дюшеци и ставали всеки ден в 7 часа сутринта. Храната им била най-проста. А когато обядвали заедно със своите царствени родители, винаги получавали храна след последния от гостите.

Но строгото възпитание едва ли би дало големи резултати, ако в самата природа на малкия престолонаследник не били заложени онези ценни качества, които процъфтели по-късно във високи християнски добродетели.

От най-ранно детство той бил трогателно боголюбив. Особено много обичал изображенията на Божията Майка, нежно прегърнала Божествения Младенец. Тържественото изнасяне на плащаницата през Страстната седмица силно въздействало на неговия детски ум и сърце. През целия този ден той бил скръбен и покрусен и все молел майка си да му разкаже как злите първосвещеници предали на мъки и смърт Спасителя. Очите му се пълнели със сълзи и той, като свивал юмруци, казвал: "Ех, защо не съм бил там, щях да им покажа!".

Молитвеното общение с Бога било основа на живота на императора. Това непрестанно светло християнско настроение никога не го напускало — от най-ранно детство до самата му смърт. Той горещо обичал православното богослужение. Църквата била за него главна опора в личния му живот и в неговото служение на родната му страна. Царят живял, мислел и чувствал като дълбоко църковен човек и в това се кореняло дълбокото му единение с неговия многомилионен народ.

Ласкав, отстъпчив и вежлив от детските си години, той бил готов да услужи на всеки човек, независимо от неговото обществено положение. Веднъж, при един от престоите си в Дармщат, той догонил чиновник от пощенския фургон, за да му върне загубения от него колет и по такъв начин да му спести служебни неприятности.

Известно е, че царят изразходвал за благотворителни цели и помощ огромни суми от личните си средства. Чрез своята любима учителка от детските си години, която имала винаги свободен достъп при него, той заплащал вноските на нуждаещи се ученици и щедро облагодетелствал мнозина. При това в края на разговора винаги и заръчвал да не казва на никого за неговата помощ.

Проявите на необикновена деликатност и грижа на императора, далече надминаващи границите на обикновената човешка доброта и внимание, изпитвали всички, които при служебните си задължения се срещали с него. Те виждали, че такива чувства може да прояви само най-близък човек — баща, който страда за грешките на своя син и се старае да заглади вината му с удвоено внимание и грижа. Така напр, поради небрежност на други, един офицер от кораба, придружаващ яхтата на царя, бил арестуван. След като грешката станала ясна, императорът не само се отнесъл особено ласкаво с офицера, но го преместил на своята яхта.

Изключително право на царя било помилването на осъдени на смърт — тържество на християнската любов над юридическите норми и закони. Нерядко Николай II се ползвал от това свое право, като винаги проверявал дали разпореждането му е изпълнено. Веднъж, при посещението си във военен лазарет, той узнал, че един от тежко ранените е дезертьор, когото очаква военен съд. Излизайки, императорът казал: "Предайте на когото трябва, че аз прощавам на този престъпник. Достатъчно е, че е бил наказан от един руски куршум." Друг път той не само помилвал един студент, политически престъпник, но го изпратил на свои разноски да се лекува в Крим. Изобщо царят използвал всеки възможен случай, за да прояви християнско милосърдие, включително и при решаването на най-важни държавни въпроси. Когато през 1908 г. му бил предложен грандиозен план за индустриализацията на Русия, свързан обаче с огромни разходи и жертви, той категорично отказал с думите: "Петър I е имал малко средства и затова използвал принудителен труд, което е коствало живота на един милион негови поданици... Осъществяването на нашите проекти ще струва преждевременната смърт на 10-15 милиона наши поданици. Аз не мога съзнателно да пожертвам милиони руски хора и затова трябва да търпим." Когато му казали, че успехът на бъдещата война зависи от индустриализацията, царят отвърнал: "Ще се надяваме на Бога. Ако войната бъде кратка, ние ще я спечелим. Ако бъде дълга, значи — такава е нашата съдба." Готовите проекти за индустриализация по-късно били осъществени от болшевиките с цената на изнурителен труд, довел до преждевременна смърт десетки милиони хора — това, което царят навремето без колебание отхвърлил.

Императорът искрено обичал простите хора. Генерал Зубов, служещ в знаменития Преображенски полк, на когото Николай Александрович още като престолонаследник бил почетен командир, си спомня: "Той беше истински командир-баша, загрижен за своите подчинени — както за офицерите, така и за войниците, и особено за войниците... Привличаше го тяхната чистосърдечна простота, която беше една от основните черти на собствения му характер. Престолонаследникът се интересуваше не само от храната и условията на живот в казармата, но и от нуждите на семействата им, и им помагаше." Така се отнасял царят и по-късно към лекари, свещеници, селяни — към всички свои поданици — обикновените руски хора. В техния вътрешен свят той намирал онези близки нему черти, които съответствали на простата му, незлобива, непретенциозна, дълбоко вярваща душа.

Императорът притежавал и други забележителни качества, съчетани с рядка скромност. Той бил надарен с обширна памет, дълбок ум, разностранни познания и постоянно, силно развито чувство за отговорност. "Под външната си нерешителност царят има крепка душа и мъжествено, непоколебимо вярно сърце", пише тогавашният президент на Франция Емил Лубе. Той винаги говорел и търсел истината. Съвършено честен, той строго държал на своята дума. Неговата вярност на съюзниците през Първата световна война най-добре доказва това.

В изказванията на императора за неговите лични врагове не можело никога да се долови ни най-малък отенък на раздразнение. Веднъж, в отговор на учудването, изразено по този повод, той казал: "Отдавна съм накарал да замлъкне в мен струната на раздразнителността. Тя с нищо не може да помогне, а освен това рязката дума, казана от мен, би прозвучала по-обидно, отколкото от всеки друг."

Каквото и да изпитвал в душата си царят, той никога не променял отношението си към околните. В минутите на най-силна тревога за живота на своя единствен син нищо в него, освен още по-голямата сдържаност и мълчаливост, не издавало вътрешните му страдания. Когато надеждата за оздравяване на царевича съвсем намаляла, един от министрите запитал царя за състоянието на престолонаследника. Той отговорил с тих и спокоен глас, пълен с простота и правдивост: "Надяваме се на Бога". Думите му разкриват пред нас други основни черти от духовния облик на императора — пълното упование на Божия промисъл, постоянното търсене и все? предано подчинение на Божията воля. Тези черти от рано се проявили в неговия личен живот, още при избора на съпруга.

Престолонаследникът срещнал своята избраница, принцеса Алиса (Алике) Хесен-Дармщатска, когато бил на 16 години, на сватбата на Великия княз Сергей Александрович и нейната по-голяма сестра Ела, бъдещата преподобно-мъченица Елисавета (Феодоровна). Оттогава в сърцата им се зародила най-чиста, възвишена и самоотвержена любов, която преминавайки през различни изпитания, съединила техния земен път до мъченическата им кончина.

Принцеса Аликс, рано осиротяла и, възпитана в английския кралски двор, се отличавала с прям и благороден характер. Върху нейния облик лежал печатът не само на изтънчено изящество и красота, но и на необикновена задълбоченост и сериозност. От най-ранни години вътрешният живот у нея преобладавал над външния. Тя получила отлично образование — била даровита музикантка, владеела няколко европейски езика и завършила философия в Оксфордския университет. От протестантството тя усвоила всичко онова, което то би могло да ù даде и го развила под влияние на своето дълбоко вътрешно чувство за дълг. И когато трябвало да приеме Православието, нейната пряма, искрена и честна природа се смутила от промяната на вероизповеданието, необходима за да стане съпруга на руския престолонаследник. В този решителен момент от живота ù много помогнал нейният събеседник, а по-късно и изповедник протопрезвитер Янишев, който успял да ù разкрие истината на Православната вяра и нейната красота. Но пълното вътрешно обръщане на принцесата предизвикали искрените, горещи слова на Престолонаследника: "Аликс, аз разбирам Вашите религиозни чувства и благоговея пред тях... Нека Вашата съвест не Ви тревожи за това, че моята вяра ще стане Ваша вяра. Когато узнаете колко прекрасна, благодатна и смирена е нашата Православна религия, колко величествени и великолепни са нашите храмове и монастири и колко тържествени са нашите богослужения, Вие ще ги обикнете, Аликс, и тогава нищо няма да ни разделя." Приемайки Православната вяра, принцеса Аликс станала действително православна — и по дух, и по мисъл, във всяка проява на своите религиозни чувства.

Алиса Дармщатска пристигнала в Русия на 8. Х. 1894 г., а на 20-ти починал император Александър III. На следващия ден сред дълбоката печал блеснал радостен лъч: принцесата приела св. Православие с името Александра, в чест на св. мъченица царица Александра (23 април ст. ст.). Три седмици по-късно, в скръбна траурна обстановка се състояло бракосъчетанието на Николай Александрович и принцеса Александра. "Нашата сватба — припомняла си по-късно императрицата — беше като че ли продължение на тези панихиди, само че ме облякоха в бяла дреха."

Семейният живот на царя и царицата продължил 24 години. Това било безупречно християнско семейство, членовете на което винаги били едно цяло. "Ние сме едно, казвала царицата, а това, уви! така рядко се среща в днешно време. Всички ние сме тясно свързани един с друг... Едно малко, здраво свързано семейство," "Какъв пример би бил техният толкова достоен живот, ако хората знаеха за него" — пише Пиер Жияр, възпитателят на малкия престолонаследник царевич Алексий. А камердинерът на царя, Волков, свидетелства: "Това беше едно най-чисто и свято семейство."

През 1895 г. се родила първата им дъщеря, Великата княгиня Олга, две години по-късно — втора, наречена в св. Кръщение Татяна, а след това — още две: Мария и Анастасия. С появяването на децата царицата им посветила цялото си внимание и любов. Александра Феодоровна сама се грижела за тях. Тя не обичала нито минута да стои без работа и тях също учела на труд. Великите княгини били възпитавани в строго религиозен дух. Техните августейши родители изисквали от тях внимателно отношение към всеки човек, без никакво чувство на лично превъзходство и гордост, свързана с тяхното високо положение. Императорът често казвал: "Колкото по-високопоставен е един човек, толкова повече той трябва да помага на всички и никога в обноските си да не напомня за своето положение. Такива трябва да бъдат и моите деца." Осъществил този принцип в живота си, той възпитал така и своите дъщери — да бъдат кротки, добри, внимателни и ласкави към всички. Княгините били прекрасно образовани и в същото време изпълнени с духовна простота, естествени, непретенциозни, открити, правдиви, проникнати от чувство за дълг, дълбоко религиозни. От родителите си те получили тази вяра, тази сила на духа и това дълбоко смирение, които впоследствие им помогнали безропотно и достойно да претърпят и тежките дни на заточение, и мъченическата смърт.

Чрез царското семейство Господ ни яви образец на "домашна църква" от апостолско време, пример за християнско семейство, назидаващо се взаимно в любов към Бога и любов към ближния. И това — в нашето време на семейна развала, на неверност и взаимно неразбирателство между родители и деца, на изчезване на религиозния бит и на самата любов към Бога.

Бог, родина, семейство — това били трите служения на царя, всяко от които _е заемало подобаващото му място.

"В семейството, пише Московският митрополит Филарет, следва да търсим начатъка и първия образец на властта и подчинението, които след това се разкриват в голямото семейство — държавата. Бащата е първият властник..., но тъй като властта на бащата не е създадена от самия баща и не му е дарувана от неговия син, а е произлязла, както и човека, от Онзи, Който е сътворил човека, то става явно, че най-дълбокият извор, най-високото начало на първата власт, а след това и на всяка следваща власт между хората, е у Бога — Твореца на човеците."

"Бог, по образеца на Своето небесно единоначалие е устроил на земята да има цар; по образеца на Своето небесно владичество е устроил на земята да има самодържавен цар; по образеца на Своето непреходно царство... е поставил на земята наследствен цар". "Силата на царя е във верността му към Бога, силата на държавата е във верността и предаността към своя цар". В чина на коронацията и миропомазването на царя е обрисувана религиозната същност на царската власт. Този чин е пълен с дълбок духовен смисъл: втори път биват миропомазвани само царете и няма нищо по-тежко от царския венец. Произнасяйки духоносните слова на молитвата при коронация, царят поставя себе си пред вечните очи на Всевишния: "Нека сърцето ми бъде в Твоите ръце, за да извършвам всичко за полза на поверените ми люде и за Твоя слава и в деня на Страшния съд да Ти дам непосрамващ отговор..." И тъй, помазването на царя не е просто обряд. Благодарение на това Тайнство царят получавал нови, специални духовни сили, благодатна Божествена помощ за преодоляване на своята естествена човешка ограниченост и слабост. Тази връзка на царя с Бога е първата страна на помазването. Втората, това е установяване на истинско духовно единство на царя със своя народ. Както Глава на Църквата е Христос, както глава на семейството е бащата, така и царят е глава на държавата, баща на своя народ.

Император Николай II управлявал Русия именно като Божий помазаник. Такъв той винаги чувствал и съзнавал себе си. Постъпките му били продиктувани от неизменното чувство за отговорност пред Бога, от чувството за дълг и изискванията на съвестта. Своето служение той извършвал самоотвержено, с пълно съзнание за духовната му същност, за светостта му.

Императорът знаел, че благоденствието на неговия народ зависи преди всичко от благочестието. Него той поставял в основата на своето царство и на своето семейство, с което нерядко извършвал поклоннически посещения по светите обители из руската земя. Той направил много за благосъстоянието на църквата и за умножаван на нейните благодатни съкровища. През неговото царуване броят на храмовете в Русия се увеличил с 10 000, били възобновени древни и изградени нови монастири — над 250. С най-пряко участие на царя Руската църква прославила осем нови светци: Св. Теодосий, архиеп. Черниговски (1896), преп. Серафим Саровски (1903), св. благоверна княгиня Ана Кашинска (1909), преп. Ефросиния Полоцка (1910), св. Йоасаф, епископ Белгородски (1911), св. свещеномъченик Ермоген, патриарх Московски (1913), св. Питирим епископ Тамбовски (1914), св. Йоан, митрополит Тоболски (1916). Веднага след смъртта на о. Йоан Кроншадски императорът предсказал, че той ще бъде прославен. Нещо повече, той положил основите на неговото прославление, като установил ден на ежегодно молитвено поменаване на великия руски пастир.

Особено място сред прославените по време на царуването на Николай II светци подобава да отделим на великия молитвеник и чудотворец преп. Серафим Саровски, възлюбен избраник на Божията Майка. По време на неговото прославление императорът заедно с цялото си семейство посетил Саров и се поклонил на местата, където се подвизавал преподобният. Височайшите гости пристигнали за тържествата на 17 юли (ст. ст.) На следващия ден те присъствали на ранната литургия като обикновени богомолци, без свита, и се причастили със Св. Христови Тайни. В деня на прославлението сам императорът заедно с великите князе носел раката с мощите на новоизгрелия светилник на Православната църква. Поразително ярко се проявила тогава духовната близост на царя с неговия народ, с тази "Святая Русь", чийто представител той бил и която въплъщавал в себе си.

След незабравимите тържества в Саров императорът заедно със своята съпруга се отправил в Дивеево. Там посетили блажената Паша Саровска, която още с пристигането на царското семейство предсказала, че скоро ще се роди наследник на престола. И наистина, горещата молитва на венценосните поклонници пред мощите на новопрославения Божий угодник била чута. На следващата година, по молитвите на св. Серафим, Господ им дарувал дългоочаквания син, който бил наречен Алексей, в чест на св. Алексий, митрополит Московски.

Царевич Алексей бил необикновено красиво дете и донесъл лъч на радост в царското семейство. Скоро обаче се установило, че царевичът страда от неизлечима болест — хемофилия, при която кръвта не може да се съсирва: болният може да умре дори при най-малко нараняване. Вътрешни кръвоизливи и болезнени пристъпи постоянно застрашават страдащите от хемофилия, които обикновено умират в ранна възраст. И ето, от такава мъчителна смъртоносна болест бил поразен бъдещият цар. Какъв страшен удар за родителите! На помощ били привлечени всички средства на тогавашната медицина, но ползата от тях била незначителна. Като че ли най-успешно помагал на болния царевич простият сибирски мужик Григорий Распутин. Този народен лечител умеел да облекчи страданията на болния и затова станал близък в царското семейство, което изпитвало към него признателност и уважение. Впрочем, личността на Распутин била твърде странна и противоречива. Заради доверието си към него царят и царицата си навлекли осъждането на част от обществото и станали обект на злобни нечисти интриги. По-късно срещу Распутин бил подготвен заговор и през 1916 г. той бил убит.

Във войните, революциите, разрушаването на царствата, във всички политически събития на външната история скрито действат духовните закони и в крайна сметка, Божият промисъл за съдбата на народите и държавите. Без това всяко обяснение на причините за революциите в Русия от 1905 и 1917 година би било неточно и непълно. Несъмнено е едно: отдръпването на руското общество от Бога и от Църквата довело до крушението на монархията. Отдавна вече упадъкът на нравите, брожението на умовете, оскъдняването на духа на благочестие, непочтителното отношение към Църквата и нейните разпоредби започнали да характеризират "водещата", "образована" част от това общество. Постепенно тя се отдалечавала от Православната Църква, търсела други ориентири, несъвместими и дори враждебни на нея. Ръководещите общественото мнение не само били чужди на традиционната религиозна насоченост, но се отнасяли подигравателно към подобни изисквания. Православната църковност не намирала прием сред интелигенцията и срещала там или равнодушие, или пренебрежение

.

Колкото повече руското общество губело способността си да мисли и да чувства така, както повелява Православната Църква, толкова по-малко то разбирало царя. Той ставал за него ненужен, излишен, ненавременен. Отдалечавайки се духовно от Святая Русь и нейните идеали, то се отдалечавало и от нейния представител. Царското семейство, живеещо висок духовен живот, останало неразбрано от хладното към истината и празно светско общество. Между него и императора се образувала дълбока пропаст. И тази пропаст все повече се увеличавала с развращаването на народа от тъмните сили, които действали прикрито, ловко и лукаво.

Първата световна война, в която Русия се намесила в защита на Сърбия, откъснала най-добрите народни сили за борба с противника. След първоначалните военни неуспехи самият император от август 1915 г. прекарвал по-голяма част от времето си в Генералния щаб на армията, далече от столицата и двореца. Той поел върховното командване на армията и заздравил положението на фронта до такава степен, че победата вече се считала за сигурна и в Министерския Съвет и Св. Синод открито се обсъждало каква трябва да бъде позицията на Църквата и държавата по повод освобождаването на Константинопол. И тъкмо в този момент, когато победата изглеждала близка, тилът изменил на своя цар, поддавайки се окончателно на лъжливата пропаганда на безбожниците. В Петербург избухнало въоръжено въстание, връзката на императора със столицата и с неговото семейство била умишлено прекъсната, пристигали най-противоречиви сведения. Измяна обкръжавала царя отвсякъде, неговата заповед до главнокомандващите на всички фронтове да изпратят военни части за потушаване на метежа не била изпълнена.

За да узнае лично какво е положението в столицата, царят напуснал Генералния щаб и заминал за Петроград. В Псков, където той се оказал напълно изолиран от преданите нему хора, пред него се явила делегация от представители на Думата (Народното събрание). Делегатите започнали да настояват императорът да се откаже от престола, за да спре метежът. Към тях се присъединили и генералите от северния фронт, престъпвайки своята клетва за вярност. Царят се обърнал със запитване към Генералния щаб. Но и генералите от Щаба, заедно със своя началник, ген. Алексеев, вместо да подкрепят императора и да спрат метежа, поискали неговото отречение от престола рк заради "спасението" на Русия. Към тях се присъединили и главнокомандващите на другите фронтове — в това число дори вуйчото на царя — Великият княз Николай Николаевич. Нещата били представяни така, че уж само отричането на царя може да умиротвори Русия и да осигури успешно продължаване на войната. Тогава императорът, съкрушен от всеобщото предателство, решил да пожертва себе си. В деня на своето отричане от престола той казал: "Става дума за Русия, за нейните жизнени интереси. За нея аз съм готов да дам и трона, и живота си, ако наистина съм станал пречка за щастието на родината." "Няма такава жертва, която не бих принесъл в името на истинското благо и за спасението на Русия. Затова аз съм готов да се отрека от престола." И след дълга безсънна нощ, в която нравствените страдания достигнали до крайния предел на човешките сили, след гореща молитва във вагона на царския влак, намиращ се в Псков, на 2/15 март 1917 г. императорът се отрекъл от престола. В този момент, когато, както сам писал в дневника си, навсякъде около него царели "измяна, страх и лъжа", той не пожелал да задържи властта си с цената на насилие и кръвопролитие. Във времето на неудържимо надигащото се зло той се решил, въпреки огромното предизвикателство, да му противопостави само добро, дори ако това добро остане неразбрано, охулено, озлочестено. Дори ако то води към кръста. В лицето на царя сякаш онази Русия, която световното зло искало да унищожи, избрала жребия си — да бъде унищожена физически, но не и духовно.

След отречението за императора и неговото семейство започнал последният етап от пътя на техния християнски подвиг. Няколко месеца царят със своите близки се намирал под стража в Царское село. Твърдото упование на волята Божия им помагало да запазят докрай своя душевен мир въпреки всички унижения и издевателства от страна на охраняващите ги и на "новите" хора около тях. На 31 юли, в полунощ, царските мъченици били изселени от двореца и отправени под конвой в Сибир, поели пътя към своята Голгота.

На 6 август те пристигнали в Тоболск с парахода "Русь". "На душата ми е така скръбно за скъпата ни Родина, че не може да се изкаже" — тези думи от едно писмо на императрица Александра Феодоровна изразяват душевното състояние на цялото царско семейство. "Но аз твърдо вярвам, пише тя в друго писмо, че времето на страданията и изпитанията ще премине, че слънцето пак ще изгрее над нашето многострадално отечество. Господ е милостив... Страданията и изпитанията са изпратени от Него. Нима няма да ни даде и сили да понесем всичко? Нали Той Сам ни е показал как трябва да търпим без да роптаем и да страдаме без вина..." Ето кое укрепявало венценосните страдалци в техния плен: вярата, Църквата, Божествената благодат. Те всички неизменно участвали в богослуженията. Царицата, великите княгини и царевичът пеели на клироса. В страданията техният дух се издигал и укрепвал. "Божият път, това е всекидневен кръст" — тези думи на св. Исаак Сирин Александра Феодоровна преписала в своята тетрадка-дневник. А ето и друг цитат, по който може да се досещаме за съкровеното вътрешно делание на венценосните страдалци: "Християните трябва да търпят скърбите, външните и вътрешни борби така, че получавайки удари, да ги побеждават с търпение. Такъв е християнският път". Същото настроение се чувства и в писмото на Великата княгиня Олга, написано в Тоболск: "Баща ми моли да предам на всички, които са му останали предани... да не отмъщават за него, тъй като той е простил на всички и се моли за всички — да не отмъщават за себе си и да помнят, че злото, което е сега в света, ще се усили още повече. Но не злото ще победи злото, а само любовта".

В Тоболск царското семейство било постигнато от ново изпитание. Пристигналият от Москва комисар съобщил на императора, че ще трябва да замине за друг град още същата нощ. Поради болестта на царевича цялото семейство не могло да отпътува заедно. Александра Феодоровна придружила своя съпруг въпреки тежкото състояние на царевича, когото тя решила да остави в името на дълга, вземайки със себе си само Великата княгиня Мария. Раздялата в навечерието на великия християнски празник Пасха, който царското семейство винаги прекарвало заедно, била особено мъчителна. Но тя не продължила дълго.

Следващото място на заточение бил град Екатеринбург. Два месеца и половина прекарали тук царствените пленници сред шайка нагли, разюздани пазачи, от които трябвало да търпят непрекъснати издевателства и жестоки страдания. Още при първия обиск един от болшевиките грубо издърпал чантата от ръцете на императрицата и обсипал императора с дързости. Великите княгини отначало спели на пода, а предлаганата им храна била негодна за ядене. Целият дом бил препълнен с пазачи, които зорко следели всяко движение на арестуваните. На долния етаж било устроено караулно помещение. Мърсотията била невероятна. По цели дни пияни гласове крещели революционни или неприлични песни, удряйки с юмрук по клавишите на рояла. А горе, сякаш от небето, се носели тихите звуци на църковни песнопения. Пеели пленниците. Тяхната безропотна покорност на волята Божия, незлобивост и смирение им давали сили мъжествено да понасят всички страдания. Те вече се чувствали извън тукашния свят и с молитва се готвели за своето преминаване във вечния живот.

Победени от царствената простота, от смирението и човеколюбието на венценосните страстотерпци, пазачите скоро променили своето отношение към тях. Промяната обаче не се изплъзнала от зоркия поглед на ЧК. Щом станало ясно, че старата охрана започва да проявява добри чувства към затворниците, тя веднага била сменена с нова, избрана измежду самите чекисти. Начело на тази охрана бил поставен Янкел Юровски, а назначаването на новите пазачи било ознаменувано с установяване на най-тежък, наистина каторжен режим за затворниците.

Три дни преди убийството на царските мъченици при тях за последен път бил допуснат свещеник. Той отслужил обедница*. Според реда на службата трябвало в определен момент да се прочете кондакът "Со святыми упокой". Но този път, кой знае защо, дяконът вместо да прочете кондака, го изпял. Запял и свещеникът. Подтикнати от неведомо чувство, царските мъченици паднали на колене. Така те се прощавали с този свят, откликвайки на зова на горния — на Царството небесно.

През нощта на 3 срещу 4 юли (ст.ст.), когато затворниците спели, пазачите грубо ги събудили и им заповядали да се приготвят да напуснат града поради приближаването на бялата армия. Царското семейство слязло на долния етаж, където императорът заедно с болния царевич и императрицата седнали сред стаята. Прави до тях стояли великите княгини, лекарят и още трима предани служители. Всички очаквали заповед за отпътуване.

Неочаквано в стаята се втурнал Юровски, придружен от седем въоръжени мъже, бивши австрийски военнопленници, и от трима свои приятели, углавни престъпници, освободени от Временното правителство. Пленниците веднага разбрали какво ги очаква. Императрицата се прекръстила, без да каже ни дума. След неясното съобщение на Юровски, че царското семейство е осъдено на смърт, той веднага прострелял от упор императора. Александра Феодоровна се спуснала към убития, но паднала, пронизана от няколко куршума. Бог ги избавил от ужаса, да чуят стоновете на царевича, да видят обляното му в кръв лице, ръцете, протегнати към баща му. Не чули и виковете на Великата княгиня Анастасия, която двама от палачите доубили с щикове. Невинните и чисти деца трябвало да претърпят най-жестоки мъки.

Телата на убитите били пренесени в товарна кола, която се насочила към рудниците на Верх-Исетския завод. Тук се намирал стар, изоставен рудник. Камионът спрял при шахтата, наречена 'Танина яма". Там телата били насечени и изгорени с помощта на бензин и сярна киселина, а останките — хвърлени в шахтата.

Така венценосните страдалци изминали трънливия път към своята Голгота, издигайки се нравствено все по-високо, озарявайки се вътрешно със светлината на небесния град. Пролятата от тях кръв умила всички грехове, извършени през земния им живот. Залезът на руската империя, вътрешната духовна красота на царските мъченици разкриват ярко това, срещу което е насочено острието на сатанинската злоба, зловещата цел на отстъплението — да се умъртви тая богочовешка светлина в душите, която прави християнина победител при всякакви обстоятелства. Днес ние трудно можем да я усетим, ние просто сме други — поради тайната на беззаконието, която след рухването на руската православна империя получи възможност да действа много по-безпрепятствено и свободно.

Примерът на царските мъченици разкрива това, което всъщност трябва да дадем, което трябва да сме готови да дадем на Христа във всеки един момент — нашето сърце. Каквото и да става с нас и около нас, при всякакви трагични лични и обществени поврати. "Защото всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени".

* В богослужебните книги последованието на изобразителните се нарича "обедница" — т. е. служба, извършвана вместо литургията ( "обедня" ). Изчита се в случаи, когато не може да бъде отслужена литургия.

Използувана литература:

1. Бонецкая, Н. Царь-мученик. Изд. Сретенского монастыря, 1997.
2. Миллар, Любовь. Святая мученица Российская Великая княгиня Елизавета Феодоровна. М., 1994.
3. Монахиня Таисия. Жития святых. 1 000 лет русской святости. Т. II. Св.–Троицкая Сергиева Лавра,
1991.
4. Пагануцци, Павел. Царски останки. Правда и вымысел. — Возвращение, бр. 3 от 1993.
5. Протопр. М. Польскта. Новые мученики Российские. б. м., 1949.
6. Царь-мученик Николай П. Изд. Вера. СПб., 1998.
7. Цветник духовный. Назидательные мысли и добрые советы, выбранные из творений мркей мудрых и
святых. Ч. 2. М., 1903.
8. Христианское учение о царской власти из проповедей Филарета, митрополита Московского. М.,
1901.

Източник: сп. «Православно слово», № 3-4 /1998 стр. 25—32